Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
26.11.2017 21:34 - Това, което се вижда и това, което не се вижда
Автор: jokera Категория: Други   
Прочетен: 708 Коментари: 0 Гласове:
2


Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
                      Това, което се вижда и това, което не се вижда

Фредерик Бастиa 

В сферата на икономиката, едно действие, обичай, институция, закон не пораждат само един ефект, а серия от ефекти. От тези ефекти само първият е незабавен: той се появява едновременно с причината - той е видим. Другите се проявяват впоследствие - те не са видими. Щастие е, ако могат да се предвидят.

Разликата между добрия и лошия икономист е, че единият се придържа към видимия ефект, а другият обръща внимание не само на ефекта, който се вижда, а и на този, който трябва да се предвиди.

Тази разлика е огромна, защото почти винаги, когато незабавното следствие е благоприятно, следващите последствия са гибелни, и обратното. Откъдето следва, че лошият Икономист преследва малко благо в настоящия момент, което ще се последва от голямо зло в бъдеще, докато истинският икономист преследва голямо благо в бъдеще, с риск за малко зло в настоящето.

Всъщност, това е същото, както при науката за здравето, изкуството и морала. Често пъти, колкото по-сладък е първият плод на навика, толкова по-горчиви са последствията. Доказателство: развратът, леността, разточителството. Следователно, когато човекът, засегнат от ефекта, който вижда, не се е научил да открива тези, които не се виждат, се оставя на пагубните навици, не само от увлечение, но и заради пресметливост.

Това обяснява и фатално болезнената еволюция на човечеството. Незнанието го заобикаля още от люлката; тя се определя в неговите действия чрез началните последици, единствените, които заради природата си могат да бъдат видени. Само с течението на времето то се учи да държи сметка и за другите. Два много различни учителя го учат на този урок: Опитът и Предвидливостта. Опитът командва ефикасно, но брутално. Той ни учи на всички ефекти на дадено действие, като ни кара да ги усетим и ние не можем да не разберем, че огънят пари след като се опарим. Бих желал, ако е възможно да заместя този груб доктор с един по-внимателен: Предвидливостта. Затова ще потърся последствията на няколко икономически феномена, като противопоставям тези, които се виждат, на тези, които не се виждат.

 

I. Счупеният прозорец

Били ли сте някога свидетел на яростта на Добрия Жак, представител на буржоазията, когато неговия ужасен син счупи стъклото на прозорец? Ако сте присъствали на такъв спектакъл, със сигурност ще сте установили, че всички присъстващи, били те и трийсет, сякаш са се наговорили да утешат нещастния собственик с една и съща фраза: “Понякога злото е за добро. Такива произшествия стимулират индустрията. Всеки трябва да преживява. Какво би станало със стъкларите, ако не се чупеха стъклата?”

Впрочем, в тази успокоителна фраза се съдържа цяла една теория, която може да бъде уловена на местопрестъплението в този обикновен случай, същата теория, която, за нещастие, управлява по-голямата част от нашите икономически институции.

Да предположим, че трябва да се похарчат 6 франка, за да се възстановят щетите. Може да се каже, че този инцидент привлича 6 франка към стъкларската индустрия, поощрява в рамките на тези 6 франка тази индустрия. Съгласен съм, разсъжденията са верни, не ги оспорвам. Стъкларят ще дойде, ще си свърши работата, ще получи 6 франка, ще потрие ръце и ще благослови на ум ужасното дете. Това е което се вижда.

Но ако по пътя на дедукцията заключим, както прекалено често го правим, че е хубаво да се чупят прозорци, че това кара парите да циркулират, че от него следва насърчаване на индустрията като цяло, аз съм задължен да кажа: спрете дотук! Вашата теория се ограничава до това, което се вижда и не се интересува от това, което не се вижда.

Не се вижда това, че нашият представител на буржоазията, похарчил 6 франка за едно нещо, не би могъл да ги похарчи вече за друго. Не се вижда, че ако нямаше да подменя стъкло, би подменил обувките си с изкривени токове или би попълнил библиотеката си с още една книга. Накратко, с тези 6 франка би свършил работа, която няма да направи.

Нека да разглеждаме тогава индустрията като цяло.

След като прозорецът е счупен, стъкларската промишленост е насърчена в рамките на 6 франка; това е, което се вижда.

Ако прозорецът не беше счупен, обущарската (или всяка друга) промишленост биха били насърчени в рамките на 6 франка; това е, което не се вижда.

И ако вземем предвид това, което не се вижда, защото това е негативен факт, а също и това, което се вижда, защото това е позитивен факт, бихме разбрали, че няма никаква полза за индустрията като цяло или за множеството от обществени работи, ако прозорците се чупят или не.

Нека разгледаме сметките, направени от Добрия Жак.

В първия случай, този със счупеното стъкло, той харчи 6 франка и, ни повече, ни по-малко от преди, притежава стъклото.

 Във втория, този, в който инцидентът не се е случил, той би похарчил 6 франка за обувки и едновременно би притежавал и обувки, и стъкло.

Впрочем, след като Добрият Жак е част от обществото, може да се заключи оттук, че разглеждано в своята цялост и правейки равносметка за неговите работи и това, което притежава, може да се заключи, че то е загубило стойността на счупения прозорец.

Оттук, обобщавайки, стигаме до следното неочаквано заключение: “обществото губи стойността на предметите, които са ненужно повредени”, и до този афоризъм, който би изправил косите на протекционистите: “Да се чупи, разваля и разсипва, това не е поощряване на обществените работи”, или по-кратко: “В рушенето няма полза”.

Какво бихте казали вие, Господин Индустриалец, какво бихте казали вие, привърженици на Сен Шаман, който толкова прецизно е пресметнал печалбата, която би получила индустрията, при опожаряването на Париж, заради къщите, които би трябвало да реконструира?

Неприятно ми е, че трябва да смущавам тези изкусни сметки, още повече, когато той е успял да внесе духа им в нашето законодателство. Аз го моля да започне отново да смята, като добави на нова линия това, което не се вижда до това, което се вижда.

Трябва читателят да се вгледа и да отбележи, че героите не са само двама, ами трима в малката драма, която представям на неговото внимание. Единият, Добрият Жак, представлява Потребителя, който заради един акт на разрушаване притежава един предмет вместо два. Другият, в образа на Стъкларя, ни показва Производителя, чието производство е насърчено от инцидента. Третият е Обущарят, или всеки друг производител, чиято индустрия страда поради гореизложената причина. Това е точно третият герой, който винаги е държан в сянка и който, персонифицирайки това, което не се вижда, е важна част от проблема. Той скоро ще ни покаже, че е не по-малко абсурдно да се търси полза от ограничаването, което не е нищо друго освен частично разрушаване. Разгледайте също всички аргументи, които са изказвани в негова полза и няма да намерите нищо друго, освен перифразиране на общоприетата сентенция: “Какво биха правили стъкларите, ако не се чупеха стъклата?”

 

II. Уволнението

Отнася се както за народа като цяло, така и за отделния човек. Когато иска да си достави удоволствие, той трябва да прецени дали то струва толкова, колкото може да даде. За една нация, Сигурността е най-голямото благо. Ако, за да бъде достигната тя, трябва да се мобилизират сто хиляди души и да се изхарчат сто милиона, нямам какво да възразя. Това е едно притежание, закупено на цената на жертвата.

Нека не се заблуждаваме относно значението на моята теза.

Народен представител предлага да се разпусне армия от сто хиляди души, за да бъдат облекчени данъкоплатците със сто милиона.

Ако спираме до това да му отговорим: “Тези сто хиляди души и тези сто милиона са крайно необходими за националната сигурност, това е една жертва, но без тази жертва Франция би била разкъсана от политически фракции или завладяна от чужда страна“, аз нямам какво да кажа в опозиция на този аргумент, който може да бъде верен или грешен на практика, но не съдържа теоретично в себе си икономическа ерес. Ерес има тогава, когато се опитваме да представим жертвата сама по себе си като предимство, защото носи полза на някого.

Може и да се лъжа, но авторът на предложението няма още да е слязъл от трибуната, когато някой оратор ще се насочи към нея, за да каже:

“Да бъдат уволнени сто хиляди души! Как си го представяте? Какво ще стане с тях? От какво ще живеят? От работа? Не знаете ли, че навсякъде липсва работа? Че има прекалено много хора във всяка една професия? Искате ли да ги изхвърлите на пазара, за да се увеличи конкуренцията и да натежи върху нивото на заплатите? В момент, когато е толкова трудно да припечелваш за скромния си живот, не е ли цяло щастие, че Държавата дава хляб на сто хиляди човека? Отбележете, че на всичкото отгоре, армията консумира вино, облекла, оръжия, че увеличава така активността във фабриките, в градовете около гарнизоните и че тя определено е Провидението за многобройните доставчици. Не потръпвате ли само от мисълта да отслабите това огромно индустриално движение?”

Този разговор, както се вижда, приключва със заключение да се поддържат сто хиляди войници заради причини, изведени от необходимостта от службата и от икономически съображения. Единствено тези съображения отхвърлям.

Сто хиляди души, струващи сто милиона на данъкоплатците, живеят и дават хляб на доставчиците дотолкова, доколкото могат да се разпрострат със сто милиона: това е, което се вижда.

Но сто милиона, извадени от джоба на данъкоплатците, престават да хранят данъкоплатците и техните доставчици, дотолкова, доколкото могат да ги изхранят за сто милиона: това е, което не се вижда. Изчислете, пресметнете и ми кажете къде е изгодата за хората?

Що се отнася до мен, ще ви кажа къде е загубата. И, за да опростя нещата, вместо да говоря за сто хиляди души и сто милиона, ще взема за пример един човек и хиляда франка.

Намираме се в село А. Наборните служби го обикалят и взимат един мъж в армията. Бирниците също правят обиколка и взимат хиляда франка. Мъжът и сумата са транспортирани в Мец, като единият трябва да издържа другия, за период от една година, без нищо да прави. Ако разглеждате само Мец, о, имате право, мярката е много изгодна; но, ако вашите очи се насочат към село А., бихте разсъждавали по друг начин, защото, освен ако не сте слепи, ще видите, че това село е загубило един работник и хилядата франка, които биха възнаградили неговия труд, както и дейността, която чрез харченето на тези хиляда франка, той би извършвал.

На пръв поглед изглежда, че има компенсация. Това, което се е случвало в селото, започва да се случва в Мец. Но ето къде е загубата. В селото мъжът копае и оре: той е работник; в Мец козирува наляво и надясно: войник. Парите и циркулацията са еднакви и в двата случая; но в единия има триста дни продуктивна работа; в другия има триста дни непродуктивна работа, като се предполага, че винаги има някаква част от войската, която не е жизнено необходима за обществената сигурност.

Сега идва и освобождаването от длъжност. Вие ми посочвате увеличаването на работниците със сто хиляди, стимулираната конкуренция и натиска, който тя оказва върху равнището на заплатите. Това е, което виждате.

А ето това, което не виждате. Вие не виждате, че да освободите от длъжност сто хиляди войника, не означава да разсипете сто милиона, а означава да ги върнете на данъкоплатците. Вие не виждате, че като хвърляте така на пазара сто хиляди работници, вие по същия начин хвърляте и стоте милиона, предназначени да платят тяхната работа; следователно, същата мярка, която увеличава предлагането на работна ръка, увеличава също и търсенето; откъдето следва, че вашето твърдение за спадане на работните заплати е илюзорно. Вие не виждате, че както преди, така и след освобождаването от длъжност, в страната има сто милиона, полагащи се на сто хиляди души; цялата разлика се състои в това: преди страната предоставя сто милиона на сто хиляди души, които нищо не правят; след това им ги предоставя, за да работят. Най-сетне не виждате, че когато един данъкоплатец даде парите си, било на някой войник, който в замяна не прави нищо, било на работник в замяна на нещо, всички по-нататъшни последици от циркулацията на тези пари са същите в двата случая; единствено във втория случай данъкоплатецът получава нещо, в първия не получава нищо. Резултатът е: чиста загуба за нацията.

Софизмът, с който се боря тук, не може да издържи теста на прогресията, който е черният камъk на принципите. Ако всички компенсации са направени, всички интереси са разгледани и има национална печалба от увеличаването на армията, защо да не бъде мобилизирано под знамената цялото годно за военна служба население на страната?

 

III. Данъкът

Никога ли не ви се е случвало да чуете да казват:

“Данъкът, това е най-доброто вложение, това е плодотворен поток? Вижте колко семейства издържа и последвайте мислено влиянието му върху индустрията: това е безкрайността, това е животът.”

За да оборя тази доктрина, съм длъжен да възпроизведа предходното опровержение. Политическата икономия знае добре, че тези аргументи не са достатъчно забавни, за да може да се каже за тях: Repetita placent (Повторение, моля!). Също, както Базил, тя е нагласила поговорката за своя употреба, убедена, че в нейната уста тя е Repetita docent (повторението учи).

Преимуществата, които чиновниците отбелязват, са това, което се вижда. Благото, което следва от това за техните доставчици е все още това, което се вижда. Това бие на очи.

Но неудобствата, от които данъкоплатците трябва да се освободят, са това, което не се вижда и щетите, които следват за доставчиците им, са също нещо, което не се вижда, макар че то е близко до ума.

Когато един чиновник похарчва в своя полза сто су повече, това означава, че някой данъкоплатец харчи в своя полза сто су по-малко. Но разходът на чиновника се вижда, защото се прави; докато този на данъкоплатеца не се вижда, защото, уви, му е попречено да го стори.

Вие сравнявате нацията с изсъхнала земя и данъка с напоителен дъжд. Може. Но вие трябва да се запитате също къде е произходът на този дъжд и не е ли точно данъкът, който изсмуква влажността от почвата и я изсушава.

Трябва също да се запитате дали е възможно земята да получава толкова от тази ценна вода, колкото и да губи от изпарението?

Това, което е абсолютно сигурно е, че когато Добрият Жак брои сто су на бирника, той не получава нищо в замяна. Когато след това някой чиновник харчи тези сто су, ги връща на Добрия Жак в замяна на равностойността им в жито или труд. Окончателният резултат е загуба от пет франкa за Добрия Жак.

Много вярно е, че често, дори по-често, отколкото бихме желали, чиновникът връща на Добрия Жак еквивалентна услуга. В този случай няма загуба от нито една от страните, има само размяна. Моите доводи не се отнасят само до полезните действия. Аз казвам това: ако искате да извършите някакво действие, проверете неговата полезност. Покажете, че неговата стойността за Добрия Жак, чрез услугите, които му носи, е равна на това, което е похарчил. Но, когато разглеждате тази вътрешна полезност, недейте да се аргументирате с приноса, който тя има към чиновника, семейството му и доставчиците му; не твърдете, че тя благоприятства заетостта.

Когато Добрият Жак даде сто су на някой чиновник срещу наистина полезна услуга, това е същото като да даде сто су на някой обущар срещу чифт обувки. Даваш, получаваш и всички са квит. Но, когато Добрият Жак даде сто су на някой чиновник, за да не получи нищо, освен може би обиди, това е като че ли ги е дал на крадец. Няма полза да се каже, че чиновникът ще изхарчи тези сто су в полза на националния труд; така би направил и крадецът; така би сторил и Добрият Жак, ако не беше срещнал по пътя си нито нелегалния паразит, нито легалния паразит.

Нека свикнем да не съдим за нещата само по това, което виждаме, но и по това, което не виждаме.

Миналата година бях в Комитета по финансите, защото по време на Учредителното събрание членовете на опозицията не бяха систематично изключвани от всички комисии; в това отношение Учредителното събрание действаше умно. Ние чухме г-н Тиер да казва: “Аз прекарах живота си в това да се боря срещу хората от легитимистката и църковната партии. Откакто общата опасност ни настигна, откакто ги посещавам често, откакто ги познавам и си говорим открито, забелязах, че това не са чудовищата, които си представях.”

Да, недоверието расте, омразата между партии, които не общуват помежду си, се засилва; и ако мнозинството остави да проникнат в Комисиите няколко члена на малцинството, може би ще се разбере по един или друг начин, че идеите не са толкова противоположни и най-вече намеренията не са толкова лоши, колкото се е предполагало.

Както и да е, миналата година бях в Комитета по финансите. Всеки път когато някой от нашите колеги предлагаше да се фиксира някаква умерена издръжка за Президента на Републиката, министрите и посланиците му отговаряха:

“За доброто на самата служба трябва някои длъжности да бъдат заобиколени от блясък и достойнство. Това е средство да накараме хората да я уважават. Многобройни беди се адресират към Президента на републиката и би означавало да го поставим в постоянно неприятно положение, ако го накараме непрекъснато да отказва. Представяне в министерските и дипломатическите салони е част от конституционното управление и т.н”

Макар че тези аргументи могат да бъдат оспорени, те заслужават сериозно изследване. Те са основани на публичния интерес, добре или зле оценен. Що се отнася до мен, аз му обръщам повече внимание, отколкото много от нашите катонци, изпълнени с чувства на завист и скъперничество.

Това, което бунтува съвестта ми на икономист, това, което ме кара да се изчервявам заради т.нар. интелигенция на моята страна, е когато се достигне (както винаги става) до тази абсурдна баналност, която винаги е добре приемана:

“Все пак луксът на големите чиновници поощрява изкуствата, индустрията, работата. Президентът и неговите министри дават приеми и организират вечери, като така карат да циркулира животът във всички вени на социалното тяло. Ако им се намали възнаграждението, това означава да се обрече на глад парижката индустрия, а  в следствие и националната.”

Трябва да ви помоля, Господа, да обърнете малко повече внимание поне на аритметиката и да не твърдите пред Националното събрание на Франция от страх, за да не би случайно, за негов срам, то да се съгласи с вас, че един сбор може да даде различна сума в зависимост от това дали е направен отгоре надолу или отдолу нагоре в колонката.

Например, искам да се уговоря с копач да ми направи канавка в нивата за сто су. В момента, в който сключваме сделката, идва бирникът, взима стоте ми су и ги дава на министъра на вътрешните работи; сделката е провалена, но г-н министърът ще прибави още едно ястие към трапезата си. На базата на какво смеете да твърдите, че този официален разход подпомага националната индустрия! Не разбирате ли, че няма нищо друго, освен обикновено прехвърляне на удовлетворение и работа? Министърът има по-богата трапеза, това е вярно, но също е вярно и че земеделският производител има по-лошо отводнена нива. Парижки кръчмар е спечелил сто су, съгласен съм, но съгласете се и вие, че на копача в провинцията му е попречено да спечели пет франка. Може да се каже, че допълнителното ястие и доволният кръчмар са това, което се вижда; наводнената нива и безработният копач са това, което не може да се види.

Боже, колко е трудно да се докаже в областта на политическата икономия, че две и две правят четири, а ако все пак успеете, ще ви кажат: “толкова е просто, че е направо скучно” и след това се гласува така, все едно нищо не сте успели да докажете.

 

IV. Театри и изкуство

Трябва ли Държавата да субсидира изкуството?

Има много неща За и Против, които могат да бъдат казани.

В полза на системата на субсидиране може да се каже, че изкуството въздига, възпитава и облагородява душата на нацията, то я откъсва от материалните й задължения, дава й усещането за красота, оказва благотворно влияние върху нейните маниери, обичаи, нрави, а дори и върху индустрията й. Можем да се запитаме какво би станало с музиката във Франция, без Италианския театър или Консерваторията; с драматичното изкуство без Френския театър; с изобразителното изкуство и скулптурата без изложбите и музеите. Може да отидем дори и по-далеч и да се запитаме дали без централизацията и съответно без субсидирането на изкуството, би се развил изисканият вкус, благородният придатък към френското производство, който налага своите продукти на целия свят. В присъствието на такива резултати няма ли да бъде голямо неблагоразумие да се отхвърли скромният принос на всички граждани, които така осъзнават в центъра на Европа своето превъзходство и слава?

   На тези доводи и на много други, чиято сила не оспорвам, може да противопоставим не по-малко силни аргументи. Трябва да се каже, че на първо място стои въпросът за справедливостта на разпределението. Дали правото на законодателя се простира дотам, че да намали заплатата на занаятчията, за да увеличи приходите на артиста? Г-н Ламартин казваше: Ако спрете да подпомагате театрите, докъде ще стигнете, няма ли да бъдете принудени да спрете да подпомагате университетите, музеите, институтите, библиотеките? Бихме могли да отговорим: Ако искате да субсидирате всичко, което е добро и полезно, докъде ще стигнете, няма ли да бъдете принудени да направите цивилна листа за селското стопанство, индустрията, търговията, на възпитанието и образованието? Тогава, сигурно ли е, че субсидиите благоприятстват прогреса на изкуството? Това е въпрос, който трудно може да бъде разрешен, и ние добре виждаме, че театрите, които просперират са тези, които зависят от собствени ресурси. След по-обстойно разглеждане се вижда, че желанията и нуждите нарастват едни от други и произхождат в региони които са все по-облагородени до онази степен, в която общественото богатство позволява тяхното задоволяване. Става ясно, че правителството не трябва да се меси в това отношение, тъй като в момент на актуално богатство няма да успее да стимулира чрез данъци производството на луксозни стоки, без да засегне производството на стоки от първа необходимост, като така ще преобърне естествения ход на цивилизацията. Може да се отбележи, че тези изкуствени прехвърляния на нужди, вкусове, работа и население поставят хората в несигурна и опасна ситуация, която не почива върху солидна основа.

Това са някои от доводите, които имат противниците на намесата на Държавата по отношение на реда, по който гражданите смятат да задоволят нуждите и желанията си и следователно да насочват действията си. Аз съм от тези, признавам, които смятат, че изборът, импулсът трябва да идва отдолу, не отгоре, от гражданите, не от законодателя; обратната доктрина ми се струва, че води към разрушаването на свободата и човешкото достойнство.

Знаете ли в какво обвиняват икономистите чрез една колкото грешна, толкова и нечестна дедукция? В това, че когато отричаме държавните субсидии, ние всъщност отричаме самото нещо, което трябва да се субсидира, че сме врагове на всякакъв род дейности, защото искаме тези дейности от една страна да са свободни, а от друга самите те да търсят възнаграждението си. Така, щом като смятаме, че Държавата не трябва да се намесва в религиозните дела чрез данък, ние сме атеисти. Щом мислим, че Държавата не трябва да се намесва в образованието чрез данъците, ние сме против познанието. Ако кажем, че Държавата не трябва чрез данъчно облагане да определя фиктивна стойност на земята или на който и да е сектор от индустрията, ние сме обявени за врагове на собствеността и труда. След като смятаме, че Държавата не трябва да субсидира артистите, то ние сме варвари,  за които изкуството е ненужно.

Тук протестирам с всички сили срещу подобни заключения.

Далеч сме от мисълта да поддържаме абсурдната идея за унищожаването на религията, образованието, собствеността, работата и изкуството, когато казваме, че Държавата трябва да защитава свободното развитие на всички тези човешки дейности, без да подпомага някои от тях за сметка на други. Напротив, ние смятаме, че всички живи сили на обществото ще се развиват хармонично под влияние на свободата и нито една от тях няма да се превърне, така, както я виждаме днес, в извор на неприятности, злоупотреби, тирания и безредие.

Нашите противници смятат, че една дейност, която не е поддържана, нито регламентирана е разрушена. Ние сме убедени в обратното. Тяхната надежда е в законодателя, не в човека. Нашата е в човека, не в законодателя.

Така г-н Ламартин казваше: “В името на този принцип, трябва да премахнем публичните изложби, които представляват честта и богатството на тази страна.”

Бих отговорил на г-н Ламартин: Според вас да не субсидираш, означава да премахнеш, защото ако тръгнем от факта, че нищо не съществува независимо от волята на Държавата, вие стигате до заключението, че нищо не живее, освен това, което определи Държавата чрез данък. Но аз бих ви отговорил с примера, който вие избрахте и ще ви помоля да отбележите, че най-голямата и богата от изложбите, онази, която е направена в най-либерален и универсален дух, бих използвал дори термина хуманитарен, който в случая не е преувеличен, е изложбата, която се подготвя в Лондон, единствената, в която правителството няма участие и която не получава средства от нито един данък.

Но да се върнем към изкуството. Там, повтарям, има много силни доводи за и против системата на субсидиите. Читателят трябва да разбере, че специалният предмет на настоящето четиво ме възпира да излагам или да избирам измежду тях.

Но г-н Ламартин изтъква един аргумент, който не мога да отмина с мълчание, защото е тясно свързан с това икономическо изследване: “Икономическият въпрос, по отношение на театрите, се резюмира в една единствена дума: работа, без значение от естеството на тази работа, тя е толкова плодотворна и продуктивна, колкото е всяка друга дейност, която извършва нацията. Театрите във Франция, както знаете, хранят и заплащат на не по-малко от 80 000 работници от всякакъв род – художници, зидари, декоратори, костюмиери, архитекти и т.н, които съставляват истинския живот и динамика на много квартали на столицата и по този повод трябва да получават симпатиите ви!”

Вашите симпатии – разбирайте: вашите пари.

Той отива и по-далеч: “Удоволствията на Париж са трудът и потреблението на провинциите, а луксът на богатите е заплатата и хлябът на двеста хиляди работници от всякакъв вид, които живеят от разнообразната театрална индустрия  върху територията на Републиката и получават от тези възвишени удоволствия, прославящи Франция, храна за живота и нуждите на семействата и децата им. На тях вие давате тези 60 000 франка.” (Много добре, много добре, ръкопляскания).

Аз обаче съм принуден да кажа: много лошо, много лошо!, ограничавайки мнението си в границите на икономическата теория, за която става дума тук.

Да, поне част от тези 60 000 франка, за които говорим ще отидат за служителите в театрите. Някакви огризки могат да се отклонят от пътя. Може би, ако разглеждаме по-отблизо нещата, бихме открили, че тортата поема по друг път. Служителите трябва да са доволни, ако за тях останат няколко трохи! Но трябва да се отбележи, че субсидиите изцяло отиват за художниците, костюмиерите, декораторите и т.н. Това е, което се вижда. Но откъде идват те? Това е обратната страна на въпроса, която е също толкова важна, колкото и другата. Откъде идват тези 60 000 франка? И къде биха отишли, ако законодателят не ги насочи първо към улица Риволи и после към улица Гренел? Това е, което не се вижда. 

Със сигурност никой няма да посмее да поддържа тезата, че вотът на законодателя е накарал тази сума да се появи в избирателната урна, че тя е просто добавка към националното богатство, че без този вот, тези 60 000 франка биха останали завинаги невидими и неуловими. Трябва да се признае, че всичко, което мнозинството може да направи, е да реши тези 60 000 франка да бъдат взети от едно място, за да бъдат изпратени на друго. Те получават едно направление, само защото са били отклонени от друго. Тъй като нещата стават така, ясно е, че данъкоплатецът, обложен с един франк, няма да има повече на разположение този франк. Очевидно е, че ще бъде лишен от удовлетворение в рамките на един франк и че служителят, който и да е той, който го е получил от него, ще бъде лишен от заплата в същия размер. Нека не се оставяме тогава на опасната илюзия, че гласуването на сумата от 60 000 франка допринася за благополучието и труда на нацията. То премества удоволствията, премества и заплатите, това е всичко.

Може ли да се каже, че за някакъв вид удовлетворение и някакъв вид работа то замества по-спешните, по-моралните и по-разумните удоволствия и работа? Мога да оспоря това: когато отнемате 60 000 франка от данъкоплатците, вие намалявате заплатите на общите работници, на копачите, на дърводелците, на ковачите и със същата сума увеличавате заплатите на певците, декораторите, костюмиерите. Нищо не може да докаже, че тази последна класа е по-добра от другата. Г-н Ламартин не твърди, че е така. За него работата в театъра е толкова плодотворна и толкова продуктивна (но не и повече) колкото всяка друга работа, нещо, което може също да бъде оспорено, защото най-доброто доказателство, че втората работа не е толкова плодотворна, колкото е първата е, че едната трябва да подпомага другата.

Това сравнение между стойността и вътрешноприсъщите достойнства на различните видове работа не е част от актуалната тема. Всичко, което трябва да направя тук е да покажа, че ако г-н Ламартин и хората, които подкрепят мнението му, бяха видели, от една страна, заплатите на доставчиците на комедиантите, те биха видели, от другата страна, загубените заплати на доставчиците на данъкоплатците, като биха били изложени на подигравки заради объркването на преместване с печалба. Ако бяха последователни в следването на доктрината си, биха искали субсидии до безкрай, защото това, което важи за един франк и за 60 000 франка, важи, при същите обстоятелства и за един милиард франка.

Когато става дума за данъци, господа, вие трябва да докажете тяхната необходимост със съществени аргументи, а не с това неиздържано твърдение: ”Обществените разходи хранят работническата класа.” Това твърдение скрива факта, че обществените разходи винаги заменят частни разходи и че те следователно, правят така, че един работник да живее по-добре от друг, но не помагат с нищо на работническата класа като цяло. Вашата  аргументация е достатъчно модерна, но е прекалено абсурдна, за да бъде  оправдана с разум.

 

V. Обществени работи

Нищо по-естествено няма от това една нация, след като се увери, че някое голямо начинание би било от полза за общността, да го финансира чрез облагане с данък. Но, признавам, че търпението ми започва да се изчерпва, когато чуя в подкрепа на това решение да се използва глупавата икономическа фраза: “Това също е и начин да се открият повече работни места.”

Държавата прокарва един път, строи палат, прави улица, прокарва канал; така дава работа на някои работници, това е, което се вижда, но така лишава от работа други работници, това е, което не се вижда.

Пътят се строи. Хиляди работници идват всяка сутрин, прибират се всяка вечер, носят заплатата си, това е сигурно. Ако строежът на пътя не беше гласуван и средствата за него не бяха отпуснати, тези добри хора нямаше да имат нито работата, нито заплатата; това също е сигурно.

Това ли е всичко? Тази операция в своята цялост не съдържа ли и друго нещо? В момента, в който г-н Дюпон произнася свещените думи: “Асамблеята прие,” милионите спускат ли се като по чудо по лунен лъч в хазните на господата Фулд и Бино? За да бъде, както се казва завършена еволюцията, не трябва ли Държавата да организира и приходите, така, както и разходите, не трябва ли да накара данъкоплатците да си плащат данъците, а данъчните да ги събират?

Разгледайте този въпрос от двете му страни. След като констатирате посоката, в която Държавата насочва гласуваните милиони, не забравяйте да констатирате и посоката, в която данъкоплатците биха ги насочили, ако можеха. Така вие ще разберете, че публичното начинание е монета с две лица. Върху едното е наетият работник с девиза: Това, което се вижда; върху другото е незаетият работник с девиза: Това, което не се вижда.

Софизмът, който оспорвам тук е даже по-опасен, когато се прилага за публичните работи, отколкото когато се използва за оправдание на неуспешни предприятия и безумни начинания. Когато една железопътна линия или някой мост са от истинска необходимост е достатъчно просто да бъде обяснена тази необходимост. Но ако не може, какво се прави? Търси се помощ в тази мистификация: “Трябва да осигурим работа на работниците.”

Иначе казано, поръчано е да се построяват и разрушават отводнителни канали по Шам дю Марс. Както знаем великият Наполеон е мислел, че е вършел филантропска работа, като е карал да се копаят и запълват канавки. Той е казвал: Какво значение има резултатът? Трябва да се вижда, че богатството се насочва към работническите класи.  

Нека да разгледаме нещата в дълбочина. Парите мамят. Да искаме съвместното действие на всички граждани за някаква обща работа под формата на пари, е всъщност да искаме тяхното съдействие в натура; защото всеки един от тях си набавя чрез работа онази сума пари, която плаща като данъци. Ако съберем всички граждани, за да ги накараме съвместно да извършат работа, полезна за всички, това е разбираемо; тяхното възнаграждение ще бъде в резултата от самата работа. Но след като ги съберем, да ги принуждаваме да строят пътища, по които никой няма да минава, палати, в които никой няма да живее и то под претекст да им осигурим работа, това е което би било абсурдно и те ще бъдат принудени да възразят: Тази работа не ни носи никаква полза, предпочитаме да работим за своят сметка.

Процедурата, която се състои в това да кара гражданите да си съдействат в даването на пари, а не в работа, не променя нищо в тези резултати. Единствено загубата би се разпростряла върху всички. По първия начин, тези, които са наети от Държавата, не плащат тяхната част от загубата, а я прибавят на съгражданите си, които вече са платили.

Един член в Конституцията гласи: “Обществото подкрепя и благоприятства работата, като се откриват от Държавата, департаментите и общините работни места, които трябва да наемат незаетата работна ръка.”

Като временна мярка, по време на криза, при сурова зима, тази намеса на данъкоплатеца може да има добър ефект. Действа така, както и застраховките. Не добавя нищо към работата, нито към заплатите, но отнема от работата и заплатите при нормални условия, за да прибави, вярно, със загуба, в трудни времена.

Като перманентна, основна и систематична мярка, това е не друго, а разрушителна, невъзможна мистификация, противоречие, което показва насърчаване на малко работа, която се вижда и крие много възпрепятствана работа, която не се вижда.

 

VI. Посредниците

Обществото е множество от услуги, които хората си разменят насила или доброволно, т.е множество от обществени услуги или частни услуги.

Първите, наложени и регламентирани от закона, който не винаги може лесно да бъде променян, когато трябва, могат дълго да съществуват по своя собствена необходимост и да запазят названието си обществени услуги, дори и когато вече не са изобщо услуги, а обществени дразнители. Вторите са в сферата на желаното, на личната отговорност. Всеки дава и получава след разискване това, което желае и което може. Те имат презумпцията за реална полезност, точно изчислена чрез нейната относителна стойност.

Затова едните не се променят, докато другите се подчиняват на закона на прогреса.

Докато изопаченото развитие на обществените услуги, чрез загубата на силите, която поражда, се опитва да изгради в обществото един пагубен паразитизъм, своеобразен факт е, че няколко модерни секти, отдавайки тази черта на свободните и частни услуги, се опитват да превърнат професиите във функции.

Тези секти се надигат със сила срещу това, което те наричат посредници. Те на драго сърце биха премахнали капиталиста, банкера, спекуланта, предприемача, продавача и търговеца, като ги обвинят, че се намесват между производството и потреблението, за да ограбят и двете, без да им дадат нищо в замяна. Или, по-скоро искат да прехвърлят на Държавата своето дело, защото така то няма да бъде прекратено.

Софизмът на социалистите по този въпрос се състои в това да покаже на обществеността какво плаща на посредниците за услугите им и да скрие от нея какво трябва да се плаща на Държавата. Това отново е борбата между това, което бие на очи и това, което е видно за разума, между това, което се вижда и това, което не може да се види.

Най-вече през 1847г., по време на глада социалистите се опитваха и успяха да популяризират пагубната си теория. Те знаеха, че и най-абсурдната пропаганда има шансове сред хора, които страдат: malesuada fames.

Така с помощта на големите думи: Експлоатацията на човек от човека, спекулиране с глада, присвояване, те започнаха да очернят търговията и да хвърлят було върху нейните предимства.

“Защо, казваха те, трябва да оставяме на търговците грижата да докарват храна от Съединените щати и Крим? Защо Държавата, департаментите, общините не организират снабдяването и магазините за съхранение? Те ще продават на производствени цени и народът, бедният народ, ще бъде освободен от данъка, който плаща на свободната търговия, т.е на егоистичната, индивидуалистична и анархистична търговия.”

Данъкът, който народът плаща на търговията е това, което се вижда. Данъкът, който народът би плащал на Държавата и нейните агенти в социалистическата система е това, което не се вижда. В какво се състои този въображаем данък, който народът плаща на търговията? В това: двама души разменят помежду си, абсолютно свободно, под влияние на конкуренцията и при цени по договаряне. Когато стомахът, който е гладен е в Париж и житото, което може да задоволи глада му е в Одеса, страданието не може да спре, докато житото не се доближи до стомаха. Има три начина да се осъществи това приближаване: 1) гладните хора могат сами да отидат да потърсят житото; 2) могат да се оставят на тези, чиято професия е тази; 3) могат да се обединят и да натоварят обществените служители с тази дейност.

Кой от тези три начина има най-много преимущества?

Във всички времена и във всички страни, колкото по-свободни, по-просветени, по-опитни са те, хората доброволно са избрали втория начин. Признавам, че това ми стига да оправдая този начин. Моят разум отказва да приеме, че човечеството може да се излъже за нещо, което го засяга толкова пряко. Но нека поразсъждаваме върху проблема.

Очевидно е невъзможно трийсет и шест милиона граждани да отидат в Одеса да търсят житото, от което имат нужда. Първият начин се отхвърля. Потребителите не могат да действат сами. Те имат нужда от посредници, служители или търговци.

Нека все пак отбележим, че този първи начин би бил най-естествен. В крайна сметка, този, който е гладен трябва да си търси жито. Това е нужда, която лично го засяга; това е услуга, която дължи сам на себе си. Ако някой друг, поради каквато и да е причина, му достави тази услуга и поеме върху себе си нуждата му, този някой има право на компенсиране. Това, което казвам тук е, за да констатирам, че услугите на посредниците носят в себе си принципа на възнаграждението.

Ако трябва да се позовем на това, което социалистите наричат паразит, не можем да не си зададем въпроса кой е по-малко взискателният паразит между търговеца и чиновника.

Търговията (разбира се свободната, иначе не бих могъл да разсъждавам върху нея), търговията, твърдя, е водена от интереса да изучава сезоните, да следи ден след ден състоянието на реколтите, да събира информация от всички краища на земното кълбо, да предвижда нуждите, да взема предпазни мерки в аванс. Тя има кораби, готови всеки момент да тръгнат, кореспонденти навсякъде и нейният непосредствен интерес е да купува на най-изгодните възможни цени, да реализира икономии за всички детайли на операцията и да постига най-големите резултати с минимални усилия. Не само френските търговци, а търговците по цял свят се занимават с набавянето на храни за Франция, когато тя има нужда и ако техният интерес непременно ги кара да изпълнят задачата си с възможно най-малко разходи, конкуренцията, която оформят помежду си също непременно води до печалба за потребителите заради реализираните икономии. Когато житото е доставено, търговията има интерес да го продаде колкото може по-бързо, за да не рискува, да реализира печалба и да започне отново цялата операция, ако има възможност. Ръководена от сравняването на цените, тя разпределя храните върху цялата територия на страната, като започне винаги от мястото, където е най-скъпо, т.е, там, където нуждата най-ясно се усеща. Следователно, не е възможно да си представим организация, която по-добре да защитава интереса на гладните и красотата на тази организация, останала незабелязана за социалистите, се дължи именно на това, че тя е свободна. В интерес на истината, потребителят е задължен да изплати на търговията разходите й за транспорт, прехвърляне, складиране, комисиона и т.н, но в коя система този, който яде житото, не плаща за разходите, които са направени, за да му бъде доставено? Освен това трябва да се плати за извършената услуга, но що се отнася за нейния размер, то той е сведен до минимум от конкуренцията, що се отнася за справедливостта, би било странно занаятчиите от Париж да не работят за търговците от Марсилия, когато търговците от Марсилия работят за занаятчиите от Париж.

Какво би се случило, ако Държавата замени търговията, както предлагат социалистите? Моля, нека някой ми каже къде ще бъде спестяването за хората. В цената на покупката ли ще бъде? Нека си представим представителите на 40 000 общини, които пристигат в Одеса в един и същи ден и в момент на криза, и после ефекта, което това би имало върху цените. Дали спестяването ще бъде в цената на разходите? Ще трябват по-малко кораби, по-малко моряци, по-малко складиране ли или тези неща няма да се плащат? Може ли икономията да е в печалбата на търговците? Но дали вашите представители и вашите чиновници биха отишли за нищо в Одеса? Биха ли пътували и работили заради принципа на братството? Не трябва ли и те да живеят? Не трябва ли и тяхното време да бъде заплатено? Не мислите ли, че това ще надмине хиляда пъти двата или трите процента, които печели търговеца, процент, заради който той е готов да търгува?

Най-после, помислете за трудността да се вдигнат толкова данъците, да се разпределят толкова храни. Помислете за несправедливостите, за неизбежните злоупотреби, които съпътстват едно такова начинание. Помислете за отговорността, която ще падне върху правителството.

Социалистите, които измислиха тази лудост и които в тежки дни я подшушваха на масите, наричат свободно себе си напредничави хора и не без известна опасност употребата, този тиран в езиците, утвърди тази дума и смисъла, който се влага в нея. Напредничави! Това предполага, че тези господа могат да виждат по-далеч от обикновените хора, че тяхната единствена грешка е да бъдат прекалено напред за века си и ако все още не е дошло времето да се премахнат някои частни услуги, наречени паразитни, за това е виновно обществото, което е по-назад от социализма. Аз твърдя с цялата си душа и съзнание обратното и не знам в кои варварски времена трябва да се върнем, за да открием нивото на социалистическите познания по този въпрос.

Тези модерни сектанти противопоставят непрестанно сдружаването със съвременното общество. Те не обръщат внимание на това, че обществото в един свободен режим е истинско сдружение, по-висшо от всички онези, които произлизат от тяхното богато въображение.

Нека да илюстрирам това с един пример: за да може човек, като стане сутрин, да се облече с дреха, трябва: земята да бъде оградена, разорана, напоена, обработена, засята с определен сорт растения; трябва стадата овце да са нахранени, да са дали вълна, тази вълна да бъде изплетена, изтъкана, боядисана и превърната в плат; платът трябва да бъде скроен, ушит и направен на дреха. Тази серия операции съдържа в себе си още толкова действия, защото предполага употребата на напоителни инструменти, поддържането на кошари, заводи, намирането на въглища, машини, транспорт и т.н.

Ако обществото не беше перфектното реално сдружение, този, който иска да се облече, ще бъде принуден да работи в изолация, т.е да извърши цялата тази серия неизброими действия от първия удар с кирката, с което се започва до последния бод с иглата, с което се завършва.

Но, благодарение на общителността, която е характерна черта на нашия вид, тези операции са разпределени между множеството работници, после са подразделени още веднъж за общото благо, така че потреблението, което е станало още по-активно, да може да бъде задоволено с една единствена операция, която има възможност да поддържа новата търговия. После идва разпределението на продукта, което се прави според условния принос, който всеки има към цялата дейност. Ако това не е сдружение, бих искал да знам какво е тогава.

Забележете, че нито един от работниците не е получил дори минимална част от продукта за нищо, те са се ограничили да си разменят реципрочни услуги, да си помагат взаимно в името на обща цел  и всеки може да бъде сметнат по отношение на другите като посредник. Ако, например, по време на операцията, транспортът стане достатъчно важен, за да ангажира един човек, преденето друг, тъкането трети, защо първият трябва да бъде разглеждан като паразит по отношение на другите двама? Транспортът не трябва ли да го има? Този, който се занимава с него, не му ли отделя от времето и труда си? Не спестява ли така тези усилия на колегите си? Другите правят ли повече или друго за него? Не са ли всички еднакво зависими от възнаграждението, т.е от разпределянето на продукта според закона за най-ниската цена? Не се ли извършва това разпределение на работите и не се ли правят тези уговорки в условията на пълна свобода и в името на общото благо? Защо тогава да имаме нужда от някакъв социалист, който, под претекста на организиране, да дойде и деспотично да развали нашите доброволни споразумения, да спре разделението на труда, да замени изолираните усилия с организирани и да върне назад цивилизацията?

Сдружението, такова, каквото го описвам тук, по-малко сдружение ли е, защото всеки влиза и излиза свободно в него, избира сам мястото си в него, преценява и се пазари сам, на своя отговорност, носейки причината и гаранцията на личния си интерес? За да заслужи името си, нужно ли е някой престорен реформатор да дойде и да ни наложи своя план и воля и да концентрира, така да се каже, човечеството в него самото?

Колкото повече разглеждаме тези напредничави учения, толкова повече се убеждаваме, че има едно нещо на дъното: незнанието, което се обявява за непогрешимо и което изисква деспотизмът да защитава тази непогрешимост.

Нека читателят извини това отклонение. То може би не е ненужно в момент, когато, декламациите срещу посредниците, произлезли от книгите на Сен Симон, Фаланстер и Икар, завладяват пресата и трибуните и заплашват сериозно свободата на труд и извършване на сделки.

 

VII. Ограничения

Г-н Забрана (не аз го кръстих така, а г-н Шарл Дюпон, който от…но все пак…), г-н Забрана посвещаваше времето и парите си на това да превръща в желязо рудите, открити в земите му. Тъй като природата беше по-благосклонна към белгийците, те снабдяваха французите с по-евтино желязо от това на г-н Забрана, което означава, че всички французи или Франция могат да получават определено количество желязо с по-малко труд, като го купуват от честните фламандци. Така ръководени от своя интерес, те не биха сбъркали и всеки ден бихме наблюдавали множество производители на гвоздеи, ковачи, колари, шлосери и работници да ходят самите те или чрез посредници да се снабдяват от Белгия. Това никак не хареса на г-н Забрана. Отначало идеята му беше да спре тази злоупотреба със собствени сили. Това беше най-малкото, което можеше да направи, защото той беше единственият, който страдаше от това. “Ще взема пушката, си казваше той, ще сложа четири пистолета на колана, ще напълня кутията с патрони, ще препаша шпагата и ще тръгна, така екипиран към границата. Там първият ковач, шлосер или колар, който се появи да прави собствения си бизнес, а не моя, ще го убия, за да го науча как трябва да живее.” На тръгване г-н Забрана поразмисли малко и успя да укроти войнствения си плам. Той си каза: ”Първо, не е абсолютно невъзможно купувачите на желязо, моите сънародници и врагове, да разберат погрешно и вместо да се оставят да ги убия, да ме убият те мен. После, дори и да извикам всички си прислужници, ние няма да успеем да увардим всички проходи. Накратко, тези действия ще ми струват по-скъпо от резултата.”

Г-н Забрана тъкмо щеше да се оттегли нещастен от това, че е свободен точно колкото и другите, когато лъч светлина озари съзнанието му. Той си припомни, че в Париж има една голяма фабрика за закони. “Какво е законът?” – се запита той. Това е мярка, която веднъж постановена, независимо дали е добра или лоша, е задължителна за всеки. За нейното изпълнение се организира публична сила, а за организацията на тази публична сила се черпи от мъжката сила на нацията и от парите й. Ако само успея да накарам голямата парижка фабрика да прокара един съвсем незначителен закон, който да гласи: ”Белгийското желязо е забранено”, ще получа следните резултати: правителството ще замести няколкото прислужника, които исках да изпратя на границата с 20 000 от синовете на непокорните ковачи, колари, шлосери, работници и занаятчии. После, за да поддържа здравето и доброто настроение у тези  20 000 граничари, то ще разпредели помежду им 25 милиона франка, взети от същите тези ковачи, колари, занаятчии и работници. Граничарите ще пазят границата много по-добре и няма да ми струват нищо, аз няма да бъда изложен на бруталността на търговците, ще продавам желязото по моите цени и със сладко задоволство ще гледам как нашият велик народ е бил заблуден. Това ще го научи да се обявява непрекъснато за двигателя на всеки прогрес в Европа. О, ще бъде забавно и си заслужава да се опита.

Така, г-н Забрана отиде при фабриката на закони. Някой друг път може би ще разкажа историята на неговите тъмни сделки, но сега просто ще спомена неговите видими постъпки. Той изложи пред господа Законодателите следните мотиви:

“Белгийското желязо се продава във Франция по 10 франка, което ме задължава да продавам и моето на същите цени. Аз бих искал да го продавам по 15, но не мога заради проклетото белгийско желязо. Направете закон, който да гласи, че се забранява вноса във Франция на желязо от Белгия. Веднага ще вдигна моите цени с 5 франка и последиците ще бъдат: За всеки квинтал, който ще добавям, ще получавам 15 франка вместо 10, ще забогатея по-бързо, ще разширя производството си и ще наема повече работници. Аз и моите работници ще правим повече разходи, което ще бъде в полза на доставчиците на много мили наоколо. Те пък, имайки повече клиенти ще правят повече поръчки в индустрията и така оживлението на пазара ще обхване цялата страна. Тази благословена монета от сто су, която ще пуснете в моя сейф, както камък се хвърля в езеро, ще даде началото на безброй много концентрични кръгове.”

Очаровани от тази реч и доволни от това, че е толкова лесно чрез законодателството да увеличат благосъстоянието на народа, производителите на закони гласуват Ограничението. Защо да говорим за работа и правене на икономии?, казваха те. Защо да използваме тези болезнени мерки за увеличаване на националното богатство, когато за тази цел стига един Декрет?

И наистина, законът предизвика всички последици, предсказани от г-н Забрана. Само че беше причина също и за други, които не беше предсказал. Ако трябва да сме честни, неговите разсъждения не бяха грешни, но не бяха пълни. Стараейки се да получи определена привилегия, той взима предвид ефектите, които се виждат, оставяйки в сянка тези, които не се виждат. Той посочи само двама герои, докато на сцената има трима. На нас се полага да запълним този неволен или нарочен пропуск.

Да, екюто, така насочено чрез закона към сейфа на г-н Забрана е от полза за него и за тези, чиято работа трябва да се насърчи. И ако декретът беше направил така, че екюто да падне от луната, тези добри резултати нямаше да бъдат уравновесени с нито един лош компенсиращ ефект. За нещастие не от луната идва мистериозната монета от сто су, а от джобовете на ковачите, шлосерите, коларите, работниците, корабостроителите, с една дума за сметка на Добрия Жак, който ги дава сега без да получава и един милиграм желязо в повече, отколкото когато плащаше по 10 франка. От пръв поглед можем да забележим, че това много променя случая, защото, очевидно, Печалбата на г-н Забрана е компенсирана със Загубата на Добрия Жак и всичко, което г-н Забрана би могъл да направи с това екю, за да насърчи националния труд, би могло да бъде сторено и от Добрия Жак. Камъкът е хвърлен в една част на езерото, защото законът пречи да бъде хвърлен в друга.  

Така това, което не се вижда компенсира това, което се вижда и като остатък от операцията остава една несправедливост и което е по-лошо – несправедливост, извършена от закона.

Това не е всичко. Казах, че оставяме винаги в сянка един трети герой. Тук вече трябва да се появи, за изкара наяве втора загуба от 5 франка. Тогава ще получим целия резултат от тези действия.

Добрият Жак е притежател на 15 франка, плод на неговия труд. Сега той е свободен. Какво прави с 15-те си франка? Купува някакъв моден артикул за 10 фр. и с този моден артикул плаща (или Посредникът плаща вместо него) за стоте килограма белгийско желязо. На Добрия Жак му стават още 5 франка. Той не ги хвърля в реката (това е, което не се вижда), а ги дава на някой търговец в замяна на някакво удоволствие, например на някой книжар за книгата на Босует “Беседа върху световната история”.

Така, доколкото става въпрос за националния труд, той е поощрен в рамките на 15 франка, а именно: 10 франка за артикула от Париж и 5 франка в книжарницата.

Що се отнася до Добрия Жак, той получава за своите 15 франка 2 предмета, които му носят удовлетворение: първо – сто килограма желязо и второ – книга.

Декретът влиза в сила. Как се отразява той на Добрия Жак? А на националния труд?

Добрият Жак, който дава всичките си 15 франка до последния цент на г-н Забрана срещу сто килограма желязо не получава друго освен желязото. Той губи удоволствието от книгата или от всеки друг подобен предмет. Губи 5 франка.Трябва да се съгласим, не може да не се съгласим, че когато рестрикцията увеличи цените на нещата, консуматорът губи разликата.

Но, тогава казват, че националният труд я печели.

Не, не я печели, защото от въвеждането на декрета, той не е насърчаван повече отколкото преди в рамките на 15-те франка.

Само че след декрета 15-те франка на Добрия Жак отиват в сектора на металургията, докато преди декрета те се поделяха между галантеристите и книжарите. Насилието, което упражнява г-н Забрана на границата или това, което се извършва от закона може да бъдe интерпретирано по много различен начин, в зависимост от морала. Има хора, които смятат, че кражбата губи своята неморалност, когато стане легална. Що се отнася до мен, не мога да си представя по-утежняващо обстоятелство. Както и да е, сигурно е, че икономическите резултати са еднакви.

Погледнете на нещата както искате, но ако сте обективни, ще видите, че нищо добро не произлезе от легалната или нелегалната кражба. Не отричаме, че от нея произлиза печалба от 5 фр. за г-н Забрана и неговата индустрия или за националния труд. Ние обаче твърдим, че от нея идват и две загуби, едната за Добрия Жак, който плаща 15 фр. за това, което би могъл да получи за 10; другата за националния труд, който вече не получава разликата. Изберете която и да е от двете загуби, с която ви харесва да компенсирате печалбата, която имаме. Другата е нищо по-различно от чиста загуба.

Къде е поуката: насилието не произвежда, а разрушава. Ако насилието произвеждаше, нашата Франция щеше да бъде по-богата, отколкото е в момента.

 

VIII. Машините

“Да бъдат проклети машините! Всяка година тяхната нарастваща сила обрича на бедност милиони работници, като им отнема работата, с работата им отнема заплатата, а със заплатата – хляба. Да бъдат проклети машините!”

Това е викът, който се надига от широко разпространения предразсъдък и чието ехо отеква във вестниците.

Но да се ругаят машините, означава да се ругае човешкия дух!

Това, което ме озадачава е, че може да се срещнат и хора, които се чувстват удовлетворени от такова едно твърдение.

Защото, ако е вярно, какво е неизбежното последствие? Че няма действие, просперитет, богатство, щастие възможно за други, освен за тези, които са глупави и инертни, които Бог не е дарил с пагубната дарба да мислят, да наблюдават, да комбинират, да изобретяват, да получават по-големи резултати с по-малко средства. Напротив, парцалите, схлупените къщурки, бедността, недояждането са неизбежна част от развитието на всяка нация, която търси и намира в желязото, огъня, вятъра електричеството, магнетизма, законите на химията и механиката, с една дума природните сили, които добавя към нейните собствени сили и точно тук могат да се използват думите на Русо: “Всеки човек, който мисли е покварено животно.”

Това не е всичко: ако тази доктрина е вярна и всички хора мислят и изобретяват, ако всички, наистина, от първия до последния, всяка минута от живота си, се опитват да използват природните сили, да направят повече с по-малко, да намалят своята работа или тази, за която плащат, да задоволяват възможно най-много нужди с минимално количество работа, трябва да заключим, че цялото човечество върви към своя упадък заради този стремеж към прогрес, който измъчва хората.

Тогава, статистиката може да констатира, че жителите на Ланкастър, бягайки от тази родина на машините, ще тръгнат да търсят работа в Ирландия, където машините не са познати, а историята да покаже, че варварството помрачава епохата на цивилизация и цивилизацията блести във време на незнание и варварство.

Очевидно, в тази купчина противоречия има нещо, което шокира и предупреждава, че проблемът крие един елемент от решението си, който не е достатъчно явен.

Ето цялата мистерия: зад това, което се вижда има нещо, което не се вижда. Ще се опитам да го извадя на светло. Моята демонстрация не може да бъде нещо повече от повторение на предишната, защото става въпрос за идентичен проблем.

Хората имат естествено влечение да правят най-добрите сделки, които могат, стига да не им се пречи с насилие, т.е те искат да получават колкото се може повече за работата си, независимо дали ползата е спечелена от чуждестранен производител или сръчен механичен производител. Теоретичното възражение, което се прави към това влечение е еднакво и в двата случая. Във всеки от случаите се упреква видимото бездействие, което се причинява на труда. Впрочем, трудът не е бездеен, а свободен и това е, което го определя.

Затова и в двата случая й противопоставяме ефективната пречка – насилието. Законодателят запрещава международната конкуренция и забранява конкуренцията в механиката. Защото какво друго средство може да има, което да се спре естественото влечение на хората, от това да им се отнеме свободата?

Вярно е, че в много страни законодателят нанася удар само върху едната от тези две конкуренции и се ограничава с това да се оплаква от другата. Това доказва само едно, а то е, че в тази страна законодателят е непоследователен.

Това не трябва да ни учудва. Когато вървим по грешен път винаги сме непоследователни, ако не беше така, щяхме да сме убили човечеството досега. Никога не сме виждали или ще видим грешен принцип, доведен до край. Вече казах: непоследователността е границата на абсурда. Бих могъл да добавя: тя в същото време е и доказателство за него.

Нека се върнем на нашата демонстрация, тя няма да е дълга.

Добрият Жак е имал два франка, които е спечелил от двама работници. Но, ето, че измисля някакво съоръжение от въжета и тежести, което спестява наполовина работата. Т.е той получава същата полза, спестява един франк и уволнява единия работник.

Той уволнява работник: това е, което се вижда

Виждайки само това, казват: “Ето как мизерията следва цивилизацията, ето как свободата се оказва фатална за равенството. Човешкият дух извоюва победа и веднага един работник е обречен завинаги на бедност. Възможно е обаче Добрият Жак да задържи на работа двамата работници, но да не им плаща повече от 10 су на човек, защото те ще се конкурират взаимно и ще предлагат труда си на по-ниска цена. Така богатите ще стават още по-богати, а бедните все по-бедни. Трябва да преправим обществото.”

Хубаво заключение, достойно за встъпление.

За щастие, увод, заключение, всичко това е грешно, защото зад половината феномен, който се вижда, има друга половина, която не се вижда

Не виждаме спестения франк на Добрия Жак и необходимите ефекти от това спестяване.

Откакто, вс




Гласувай:
2
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: jokera
Категория: Туризъм
Прочетен: 2436077
Постинги: 206
Коментари: 1379
Гласове: 2967
Спечели и ти от своя блог!
Календар
«  Януари, 2018  
ПВСЧПСН
1234567
891011121314
15161718192021
22232425262728
293031