Звездичка.

Здравей Татяна!
Попитах те, как да те наричам и ти каза“ Наричай ме както го чувстваш.“
Чувствам те като Звездичка. Ти си моята Звездичка. Появи се тогава преди толкова много години и облаците в разсъмването на моят живот се разпръснаха. Появи се в ранното утро на моя съзнателен живот, там някъде в оня далечен и чужд за мене град. Бяхме две невинни деца, около нас Вселената, а ние голи, отчаяно впили тела един в друг и вплели невинните си детски души с надежда. Да, само луната беше свидетел на това което изпитвах към теб.
През деня, слънцето грееше но ти не беше до мен, а през нощите ти беше моята Звездичка.
Очаквах да се превърнеш в моята Свръхнова звезда. В Слънцето на моя живот.

Уви!

Бог, Съдбата и другите хора от които тогава зависехме бяха решили друго. Изгасна моята Звездичка.
И ето сега на свечеряването на живота ми, когато слънцето клони към заник, ти пак изгря.Моята Звездичка.
След цели 33 години?
И като че ли нищо не се е променило за тези 33 години. Да телата ни са променени, но ние пак сме същите, две невинни деца, голи впили тела един в друг и вплели душите си.
И…след като не можа да бъдеш Слънцето на моя живот, те моля:
Бъди моята Звездичка в сумрачния следобед и вечерта на живота ми!

Нежно и уютно ми е…