Случвало ли ви се е да ровите в старото си чекмедже и докато прехвърляте поовехтели бумаги и пожълтели снимки, между пръстите ви да попадне малка и очукана медна паричка. Вероятно да. А после? Едва ли ще захвърлите монетата в кошчето. Едва ли ще я сложите и в джоба си или пък в касичката на наследника. След краткото запознанство най-вероятно ще върнете монетата пак там, в чекмеджето, макар и да не върши никаква работа. Не можете да я дадете на сина си. Ще го приеме като подигравка. Не става и за музея. Ще ви я очукат в главата. Ама и да се хвърля не бива. Просто не бива. Преди да го търколите по чекмеджейското дъно обаче, петачето със сигурност ще ви накара да се запитате какви ли радости е носило то със себе си някому, някога, някъде? Нищо чудно навремето някой див овчар да го е заменил за чучулено юзче скоросмъртница, след което да е нашибал дебелата си жена с неокастрената гега. Или пък някое сополиво първолаче да го е свило от кесията на задрямалия си дядо, за да го превърне в шекерено петле. Възможно е същото това петаче да се е превръщало понякога в червило на лазарка, друг път в звънче на юница…. Подобни размисли обземат главата и на блуждаещия турист при попадането му в родопското село Жребичко. И с него, като с петачето не можеш да се срещнеш и да се разделиш хей така - без да хвърлиш мисъл за вековете, останали назад във времето, без да помечтаеш и без да осмислиш от нова гледна точка собственото си житейско чекмедже, наречено нашенски делник. В Жребичко блуждаещият турист наистина може само да попадне. И да благодари на този, който го е „попаднал” там. По-нататък няма накъде – пътят свършва. Наляво гора, вдясно скали, а отгоре само Бог. И някак си изведнъж шосето назад се превръща в обект на презрение, досущ като отегчителна бивша любовница. Иде ти да треснеш джиесема си в калдъръма и да напъхаш личната си карта в муцуната на някоя незакусила коза. Защото в този момент най-нелепото нещо на света би било да чуеш досаден глас по телефона или да видиш собственото си изображение върху ламинираното картонче. Някак си не ти се иска да бъдеш част от чекмеджето си, което щеш-не щеш, виждаш там долу - трийсетина са километрите и от Пазарджик, и от Пловдив. Самото село се е разтегнало на припек между десетки чукари. Погледнато отгоре, прилича на гайда. Отвътре – още повече. Обхваща те усещане за необятност и то съвсем не е измамно. Стотината местни жители наистина се губят между връхлитащите от всички страни паянтови къщи, накацали безразборно по околните баири, досущ като гъби челядинки. Поне половината от тези, които все още не са рухнали, са се простили не само с обитателите си, а и с архитектурните си основания да се наричат къщи. Приличат на очукани черепи, по които всеки опитен шаман би могъл да прочете безпогрешно знаците на миналото. Някои от тези някогашни домове са с очи, избодени като на Самуиловите войни. Други пък са без скули, сякаш оглозгани от митичната мечка, върлуваща над селото. В трети пък вятърът свири, прелитайки през отсечените от времената темета. Навсякъде от навяващите тъга стени стърчат кривите лескови пръти на плетеницата, напомняйки за някой си Петър, който някога си ги е преплитал… Ако поискаш да видиш хората на Жребичко, имаш на разположение три варианта. Първият е около седем сутринта, когато козите поемат към чукарите. Вторият – десетина часа по-късно, когато брадатите се завръщат, клатушкайки с достойнство напращелите си „млекоцентрали”. А третият – още малко по-късно, когато Митко, фурнаджията, е извадил от пещта, зидана от самия него, традиционните стотина самуна. Хлябът на Митко може да докара до изчервяване всеки градски хамбургер, да не говорим за специалитета му – милинките, който не може да се вкуси никъде другаде. Те обаче се правят само по поръчка и са почти задължителна гощавка за завръщащите се през уикенда „дезертьори”, забягнали преди години из градовете на тракийската тепсия. Именно през празничните дни Жребичко захвърля юргана на апатията и се изпълва с шум на коли. Тогава пристигат и ловците-мангизлии, смазали пушките си я за породист глиган, я за нещо друго по-така. Тогава в опушеното кръчме може да се чуе и „Градил Илия килия”. Борката, съдържателят, разчита единствено на празничния оборот, защото през останалото време в заведението му от хоремажки тип, наредено с прости маси и здрави пейки, не влиза почти никой. Хората трудно биха си позволили дори по „облак”. „Пенсийките им са „текезесарски” – обяснява Борката, но обяснението му никак не прилича на оплакване. Странното в Жребичко е, че тук наистина никой никога не хленчи. Всеки твърди, че се оправя някак си и благодари на Бога, че все още е жив. На държавата обаче жребичани не благодарят. И няма за какво, защото за нея те отдавна са отписани от всички регистри, с изключение на данъчните. Селото разполага само с един телефон, прекаран още по царско време и той дрънчи от време на време върху кметското бюро. „Джипи” естествено няма. Аптека е природата с безбройните си бабешки билки. Има наистина едно рейсче, което е целият обществен транспорт, но то пък не е държавно. Общинарски или политически крак тук не стъпва дори преди избори – стотината гласа не си струват бензина. В тази обстановка най-учудващото е, че същите стотина пенсионери не престават да късат левчета от пенсийките си, за да строят… параклиси. И да потягат вековната си черквица. В нея бабите се събират на всеки празник, но без поп, защото поп няма от 60-те години, когато се е споминал последният, бивш белогвардеец. По Коледа и по Великден литургиите отслужва лично патриарх Максим, но не чак толкова лично, а чрез раздрънканото касетофонче, от което светейшеският глас припява все едно и също и на Коледа, и на Великден. Хората отдавна не чувстват нужда от божии посредници. И как не, като сам Господ им показва непрекъснато, че е някъде около тях. Как ли? Ами че чрез знаци. Наричат Жребичко втората Кръстова гора. Това пък защо? Ще си отговорите сами, ако се вгледате в камъните. Близо до селото е местността, наречена „Кръста”. В нея всяко камъче, дори и най-малкото, е „зографисано” с Христовия знак. А самият Бог или пък вулканичната негова сила е издигнала в тази местност един истински каменен кръст. Някои от местните историци твърдят, че тук вероятно е било светилището на езичника Дионисий. Други пък казват, че по тези места е бродил Апостол Павел… Говори се и за древни каменни храмове, потънали във вековете и под земята. Кръстният камък обаче си мълчи и едва ли ще проговори, но е факт, че към „монумента” водят естествени стълбички. И че наоколо бъка от други причудливи фигури, които могат да дадат каква ли не храна на развинтената човешка фантазия. Смразяваща истина обаче е, че сложиш ли механичен часовник на кръста, стрелките му тутакси замират и доказват категорично факта, че тук наистина става дума за безвремие. Това явление със сигурност е в състояние да нокаутира всички интелектуални напъни за обяснение на необяснимото. Загадъчният кръст обаче не е единственото чудо. Съвсем наблизо може да се види и огромна човешка стъпка, отпечатана в масивна скала. По обущарските мерки и теглилки това ще е стъпало с размер някъде около 150-ти номер. Значи няма как от тук да не е преминал самият Крали Марко. По силата на трето чудо по зелената поляна са натъркаляни стотици каменни кълбенца. Дали е възможно Кралевитият да си е правил сапунени мехури, докато някаква тайнствена сила не е решила да ги вкамени ведно с отпечатъка на босото му стъпало? Кой знае! Ако продължим така, митовете и мистериите ще надхвърлят значително броя на местните жители, но явно на тях самите природните чудеса не им стигат. И сътворяват нови и нови. Като например 14-метровия кръст, долетял с хеликоптер върху върха, наречен на пророк Илия и кацнал редом до съградения преди 120 години едноименен параклис. Съзиждането на това светилище е подтикнато от друго чудо, но неговата история е друга и твърде дълга за нашия разказ. Сега-засега вниманието ни се концентрира към пътищата, водещи към „Свети Илия”. Те са покрити със скални плочи и от върха приличат на каменни вени. Авторът на причудливата инфраструктура е местният чудак Васил Тошев, който като съвременен Сизиф ги е градил с години и продължава да ги гради съвсем безвъзмездно и без никакви обяснения, просто за да докаже нещо на самия себе си. Така както е доказвал нещото си преди години, когато с убийствено търпение и камък по камък е преместил дома си от единия баир, та на другия. Вероятно, за да скара двете чукари. Пътищата на Васил започват от селското гробище. А там, над запустелите гробове, внушително издигат ръст три огромни дъба. И трите са отдавна изсъхнали. Короните им са голи и изкривени като пръсти на просяк. Върху безжизнените стволове на исполините обаче все още се зеленеят мънички и свежи вейки – по една на всеки ствол. Как ли е възможно един-единствен клон да се зеленее върху трупа на мъртвото дърво? И защо точно в гробищата? Смислен отговор няма. Освен един – в Жребичко хората и Господа продължават да си хортуват чрез знаци.
Томи Наплатанов
